Какво е прошката? Какво трябва да се случи, за да стигнем до осъзната необходимост да си простим един на друг?
Според християнската етика, прошката е своеобразен акт на смирение и вътрешно пречистване. Решението да простим е резултат от потребността да продължим напред.
В конкретиката на всекидневието, много често това, което ни обижда са думите. Причината е, че не бихме искали да се идентифицираме с качествата, което описват – считаме ги за нещо„лошо“ и неприемливо. В други случаи нараняването е не само с думи, но и с действия, които са ни накарали да се чувстваме унизени и без чувство за достойнство. Ние прощаваме за нанесените обида или болка, които усещаме, когато някой ни нанесе „удар“ чрез изказани думи или физическо действие.
От близките боли най-силно
Ако има нещо, което прави удара още по-болезнен, то е да дойде от човек, допуснат близо в интимния свят, спечелил доверието ни. Близките и приятелите познават най-добре нашите слабости, страхове и рани, пред тях сме открити. А когато човек има толкова малко защити към някого, означава, че не очаква да бъде наранен от него.
А какво изобщо са човешките взаимоотношения без доверието?
Междуличностен обмен на доминиращ и доминиран, в който не съществуват равноправие и взаимно уважение, а вместо тях царува страхът. При такова взаимодействие доминиращият се страхува, че ще загуби контрол над другия и най-вече, несъзнавано, над самия себе си. В такъв индивид живее страхът да не се разпадне и да не загуби изцяло своята личност при взаимодействие с външния свят и хората. Затова той предпочита да контролира всичко и всички. Такъв човек има нужда да започне да „контролира“ самия себе си, да изгради вътрешната си опора и ценност, за да се справи с дълбоко вкорененото у него чувство за неадекватност, слабост и вина.
При взаимоотношения на сравнително равноправие и взаимно доверие един към друг, обидата провокира болка толкова повече, колкото по-дълбоко нейният адресант е допуснат до вътрешния ни свят. Ако погледнем на човешките взаимоотношения като на канал, през който двупосочно протича енергията между двама души, обидата изглежда като възел, който пречи на енергията да тече свободно в двете посоки. Понякога това може да е малко възелче, но колкото и да се опитваме да се преструваме, че не съществува, то е там и дърпа от енергията и на двамата. С времето, независимо от привидно добрите нaмерения на засегнатите, се превръща във възел от отрицателна енергия – една своеобразна черна дупка, която поглъща всеки опит за нежност, доверие и любов. И така, до момента, в който двамата се изморят от опитите да вливат позитивна енергия във взаимоотношенията си, защото тя изчезва някъде.
Активиране на прошката
Прошката не може да подейства с цялата си изцелителна сила в конкретни взаимоотношения, докато засегнатият не приеме моментната слабост на другия. Тя активира своя пълен потенциал, когато нараненият реши да продължи напред с ясното съзнание, че човекът до него е по-важен от причинената болка.
Изглежда твърде „човешко“ да нараним друго човешко същество, когато се чувстваме нестабилни и слаби.
А защо е толкова трудно да прощаваме или да молим за прошка?
Една от причините човек да не прощава произтича от нежеланието другият да се почувства по-добре. Отказът от даване или приемане на прошката е форма на наказание за човека отсреща. Своеобразен акт на упражняване на контрол над ситуацията, която идва като компенсация за изпуснатия контрол над ситуацията.
Били сме наранявани и унижавани твърде много и твърде дълго? Чувстваме, че другият вече не може да ни даде нищо хубаво? И най-вече, навярно усещаме, че повече не можем да му се доверим?
За да простим на другия е нужно първо самите ние да си простим – че сме допуснали някого твърде близо, че сме му позволили да ни нарани с думите и действията си, защото не сме си поставили здравословни граници.
Може би не познаваме достатъчно добре собствените си рани и страхове, които само чакат да бъдат „докоснати“, за да заболят. И колкото повече си затваряме очите, че тези наши „слаби места“ не съществуват, толкова по-болезнени ги усещаме, когато някой ги активира чрез обида.
Медитация с прошката
Нека си представим, че сме абсолютно сами в нощта, в една тъмна и гъста гора. Зениците са широко отворени в непрогледния мрак, чуваме само полюшването на клоните и усещаме как вятърът хладно докосва кожата. Настръхваме.
Какви мисли преминават през ума ни? От какво бихме се уплашили?
От мисълта за приближаващ звяр, който ще ни разкъса или от вледеняващото чувство, че сме абсолютно сами, беззащитни? В каквато и ситуация да се намираме, появата на толкова силни и крайни емоции за бъдещата развръзка на нещата не представлява нищо повече от отражения на личните страхове, но също така мечти и блянове.
Всяка една от мислите, които преминават, идват от фантазията и, съответно, от нашата собствената несъзнавана психика. Колкото по-малко познаваме тази част от нас, толкова по-заплашителни биха изглеждали мислите в мрака. Няма нищо по-страшно от това, което се намира в нас самите, дълбоко, в непрогледния мрак на най-скритите части от нашата собствена психика. Юнг нарича това нашата сянка. Точно там се намира и най-лошото, и най-хубавото от нас и чака само да бъде осветено от светлината на съзнанието, за да има шанс да се приобщи към цялостната ни личност.
Изключително трудно е човек да приеме своята собствена психична сянка.
Мисълта, че в него се съдържат страни, които самите ние не одобрява и дори презираме, ни ужасява. И колкото по-голяма е тази непозната и отхвърлена част от човек, толкова по-трудно е за самия него да даде или приеме осъзнато и искрено нечия прошка. Прошка не се дава за да заличи спомена от дадена обида, за сметка на това, нейната истинската сила е в това, че може да промени бъдещето, което би последвало без нея.
